Огледалце,огледалце...

В унисон със скапаното ми,унищожително настроение пускам едно от най-най любимите си лирически произведения...посвещавам го на всички,които минават през подобен период и на всички онези,които вече са приминали.Или поне така мислят....

Огледална стая

Стоя и те гледам,

гледаш ме и ти.

Ръката си дясна вдигам,

надолу свеждам очи.

Мрамор - бял и блестящ,

а над главата ми - нож лъщящ.

Капки кръв багрят в алено врата ми,

а острието твърдо забило се е в плътта ми.

Пронизваща болка ме изгаря-

горещ восък капе,свещта догаря...

Онемяла,тиха,с насълзени очи,

а сърцето ми бие все по-бавно...

Не!Моля те - Мълчи!

Искам да се пронижа докрай с острието хладно!

Нека се забие в дъното на душата ми,

нека вечно там да стои,

и от тази огледална стая духът ми да отлети!

Нека на черни крила

при мен да дойде смъртта,

с плаща си черен тялото ми да обвие,

и от лицето на жестокия свят да ме затрие!

Болката е все по-слаба-

недалеч е вече Ада!

Последен дъх със сетни сили поемам,

Сбогом,приятелю-щедър и предан!

Недей за мен ти да тъжиш,

недей по име да ме зовеш,

а спомените захвърли надалеч!

Само труп,само сянка-

това остава занапред от гордата ми осанка....